Колонката на Ана Хелс: Песен за огън и лед

На неравни периоди в човешката история на имитираните забавления, по-познати ни като кино, сериали или книги, се появяват заглавия – събития, оставящи ясни следи и понякога съвсем материално издълбани по кожата маркировки, определящи принадлежност към поредния мейнстрийм култ – било то Стар Трек, Междузвездни войни, Супермен, Сексът и градът или Туин Пийкс да речем. Най-актуалното подобно съживи недовършена поредица книги, по-старa от две трети от фен базата си, която благодарение на неумерената си бруталност, се оказа напълно подходяща за вкуса на нео-техническото поколение, което на три години прави изящни хед шотове в CS-а, докато цапа развълнувано памперса, и идеята за първокласнички, кълцащи връстниците си почти без последствия за уж впечатлителните детски умове, не му идва никак далечна или абсурдна. Фентъзи версията на Отмъщението, новата сапунка с малко дракони и много инцест, битки и интриги на килограм, и най-противоречивите персонажи, които ти се иска да наръгаш по азбучен ред, с изключение на едно грозновато джудже, щото всички сме от отбор Тирион, нали. Мда, добре дошли в света на Песен за огън и лед, която много от вас винаги ще наричат (макар и мъничко погрешно) само Троновете, по което ще ви отличават дали сте от книжните поклонници, или от филмовите последователи.

Предполагам, че Мартин ще спечели някой ден Гинес за най-дълго писана поредица, чиято финална бройка се мени всяка година, най-вероятно след годишния медицински преглед на братовчеда на Дядо Коледа, отличаващ се с неутолима жажда за кръв и прецизиран вкус към брутални изнасилвания на непълнолетни девойчета. Почитателите на сериала си решиха проблема, тъй като двамата сравнително млади и здрави сценаристи обявиха, че знаят как ще свърши епиката, но читателите като моя милост палят от време на време свещичка да не вземе великият дарк мастър Мартин да се задави с поничка в леглото, и да зависнем между моретата без идея кой, по дяволите, ще го управлява тоя Вестерос, и дали ще остане до края поне един жив главен персонаж, или ще падне една прото-атомна бомба и ще се свърши. Кръвожадността на дядо Джордж е почти толкова епична, колкото и книжното му дело, а бавният му ритъм на писане, всъщност дължащ се на стотиците му странични проекти, е виновен за не малко скубане на коси, призоваване на демони и планиране на влизане с взлом в къщата на Мартин и публичен линч на същия, щото то вече не се търпи. Но това сякаш още повече разпалва хайпа и прави от Песента това събитие на десетилетието, от което реалността ни може би имаше нужда.

На какво се дължи обаче успехът на книгите, основани, обективно погледнато, на не особено оригинален разказ за политически интриги в изключително политически некоректна среда, в която смъртното наказание е приемлива дейност, приложима и върху непроходили фърфалаци с погрешната кръв във вените; битките с ледени зомбита и дракони не е точно ежедневие, но напълно нормална част от битието в някои части от света, а сексуалните издевателства са си популярно забавление из всички касти и социални прослойки, щото няма кой точно да ги спре. Атмосферата е убийствено мрачна, и едновременно с това – абсолютно достоверна. Никой не тръгва от едното добро сърце да спасява света, винаги е заложен трон, корона или поне някакво внушително количество злато. Най-читавите герои са едно русо биполярно момиче, измътило дракони в огнена клада, и едно осакатено впиянчено джудже, което не се посвенява да пречука някой и друг роднина по пътя си, ама те си го заслужават де. Ако не сте от лагери откачено добро Денерис или справедливо зло Тирион, значи си падате по хаотичната лошотия с меркантилен блясък в очите на Ланистърите, или тъповатото, никога- нищо не- знаещо абсолютно добро на Старките. Останалите Баратеонци, Тирели, Мормони и прочие са си сайдкиковете, които дори и от време на време да отстрелват някой основен герой, си остават малко поотложено пушечно месо за масовките.

Та теории за цялото очарование на детайлно спуснатия списък на масовия убиец на несъществуващи герои чичо Марти има с хиляди, но аз залагам на осъзнатия абсурд, че уж фентъзийния свят на Вестерос е почти пряко огледало – сянка на собствената ни история, с малко летящи гущери и трудни за убиване немъртви за разкош, но най-вече с неподправената кръвожадност на прадедите ни, неограничена от социално равенство, толерантност към различните или умереност във вербално отношение, и прочие разни цивилизационни екстри, които може би не осъзнаваме как пречат на хищниците в нас. Но един белокос дебелак предлага своя вариант на ментално освобождение от собственото ни време, отнасяйки ни в свят, където можем да си бъдем колкото зли животни искаме, и да се избиваме, нараняваме и мачкаме на воля без оглед на последствия, защото защитаваме най-ценното си – да сме истински, неприкрити чудовища в коприна и кадифе, или в кожи и метал, според пола. Емоционалното освобождение на едно цяло поколение от оковите на съвременността. Безценно. И тревожно за онези, които харесват практичната лимитираност на битието. Изборът е ваш. А Мартин е гений. И ще го чакам с всички вас да завършим заедно това мрачно приключение на всяка цена.

Ана Хелс